Не съм писала от два месеца и сега взех съзнателно решение да напиша нещо, защото иначе все живея с идеята, че нямам кой знае за какво казване. Но…нима съм си направила блога с идеята да пускам постове само при специални събития и особено остроумни мисли?
Много ме е яд, че за пореден път не реагирах на момента и сега дни наред ще ми хрумват неща, които бяха удачни за казване. Вместо това се смях нервно и пусках майтапи, за да не му е неудобно на никого, а в крайна сметка защо е окей да не очертая моята граница? И на всичкото отгоре с идеята да спестя неловкостта на хора, които ще е супер да осъзнаят колко са невъзпитани, нетактични и досадни. Ох, как ми е време пак за терапия, но се изморявам леко от идеята да се опознаваме пак от нулата.
Баба ми е пратила домашни картофи, тиквички и краставици – замислям се, че съвсем скоро това ще е невъзможно, а нашите майки няма да са точно такива баби. Хапвам и си представям как тя е отгледала зеленчуците, колко грижи е положила. Как сигурно имам необходимост по някакъв начин да се заземя, макар да не съм на етапа да гледам дори цветя в саксия. После неусетно, ама без предупреждение, мозъкът ми казва, че на майка ми са й отваряли крака, на баба ми сърцето, а на баща ми главата. И се питам – ами аз? Моят проблем е невидим (поне засега, доктор Габор Мате!). Ама така ме изморява, стопира, блокира, че следващата стъпка е да почна да се крия под леглото.
Видях момчето, което най-брутално ми е разбивало сърцето и той не ме позна. Представих се накрая с двете ми имена и се почувствах като пълна идиотка.
Ей, нямам един еднороден пост – от картофи до първата голяма любов. Ама в главата ми е тотална каша и мисля за осем неща едновременно.
Благодарна съм, че е август, защото това означава, че есента идва. И за приятелите, търпението им, напоителните разговори.
Илюстрация: Geloy Concepcion
A Room of One's Own 