Всеки ден се отказвам да напиша нещо тук, не знам защо. Може би не съм готова да извадя всичко, защото понякога това изисква енергия, която нямам, както и прозрения, за които не съм готова. Пък аз обичам да си трупам.

Вчера се разплаках неочаквано на опашката пред “Еконт”, после ми се виеше свят и накрая наистина на косъм щеше да ме блъсне кола на пешеходната. И си помислих – трябва да напиша нещо за тази година, макар че тя още не е свършила и изобщо няма да се учудя, ако има още изненади.

От хубавите неща ми се откроява седмицата във Венеция (плюс Верона, Бурано и Мурано), когато най-сетне сбъднах мечтата си да не съм в България на рождения ми ден. Беше чудно, но ми изглежда толкова отдавна, че акълът ми не побира как е в същата календарна година. Както и да е, искрено съм благодарна за това, което преживяхме там.

Някакви месеци ми се губят, но есента дойде с гръм и трясък не само при мен – за много от близките ми хора имаше изпитания, смърт, болести, загуби. Не помня така наситена откъм трагедии година не само в личен план, но и в глобален. Никога няма да забравя как се чувствах, когато в Спешното ми казаха, че Иво е с опасност за живота. Всичките ми най-големи страхове се материализираха в рамките на часове. Имаше толкова много ужас, мистерия, страх, болница, даване на показания. Една вечер го изпращаш нацупена до асансьора, на сутринта животът ви се е преобърнал. Буквално всичко, за което нон стоп съм писала в блога като хипотеза – за това как сега е едно, след секунда друго. Как обичаш някого, после него го няма. Нелепите инциденти, неизвестността. Няма да навлизам в детайли, да питам защо на мен, не искам да си припомням картинно, защото ми засяда буца в гърлото. Вместо това ще отправя благодарност, защото все пак, въпреки всичкото лошо, той сега спи в другата стая. Можеше да е много по-зле, можеше според лекарите да не си знае малкото име, да има трайни увреждания и т.н. Не казвам, че живея в спокойствие, има от какво да се опасявам, но се опитвам да си напомням, че ВСЕ ПАК имахме късмет. Освен това съм удивена колко хора ми писаха, предлагаха ми помощ, подслон, пари, мили думи, изслушване, връзки. Не съм се възползвала, но оценявам вълната от загриженост, от проследяването как се развиват нещата, от истински неподправения интерес (този за клюки и от любопитство веднага се усеща). Разбрах, че не съм сама, а особено в критични ситуации е ужасно страшно да си сам и без заслон. Много, много съм впечатлена от хората, особено от онези, които реално не са ми никакви. Също ще похваля и себе си – мисля, че бях доста мобилизирана, когато трябваше и съвсем адекватно усещах кога е ок да си рухна на спокойствие.

В края на годината осъзнах, че мозъкът ми ме е предпазвал от един спомен 7-8 години и съм искрено изумена от бялото петно. Става дума за нещо, което винаги съм подценявала и разказвала с лекота, но може би ми е травма. Когато лекарите ме питат за това, казвам не, а то е да. Адски странно, за пръв път се улавям с толкова силен защитен механизъм, но лошото е, че сега си пробива в мен път прозрението какво се е случило. Дали има други работи, които не помня и омаловажавам?

Прочетох два пъти по-малко книги от миналата година. Спрях кафето, пропуших отново и започнах да спортувам за пръв път. Попаднах в клопката на емоционалното хранене и ми отне време да си дам сметка за това. Мина ми болката в коленете, сега ме мъчи кръст. Не се грижа особено за външния ми вид, не се харесвам с почти нищо, разплаквам се още по-лесно (сякаш имаше накъде…), не съм завързала ново приятелство, все така обичам да вървя късно вечер на студа, не ми се говори по телефон и се чувствам скучна/забила, нямам амбиции на работа. Не намирам време да махна една бенка, както и желание за някои профилактични прегледи. Не ми се гледат филми и нови сериали, искам да цикля в старото добре познато. Странно, но не се обсебих от някоя личност. Не отидох в Париж, защото не исках да оставя Иво. Не ми харесва с какви кратки и обикновени изречения е написан целият пост.

Неприятна и тежка година, но не непременно лоша. Наистина животът просто се случва, само дето ние му даваме оценки, надявайки се всичко, което идва да е това, което искаме и което ни носи комфорт. Но никой не ни е обещавал да е така 🙂 За 2023 г. пожелавам на мен и всички (без Путин) – здраве.